Tweet

Криле на късмета: Да печелиш или да губиш

Автор: Пламен Александров » Назад към всички фейлетони

  Лепа Пепа не знаеше какво прави тук. Всъщност мъжът й скочи и за малко да я зашлеви, докато крещеше, че не го интересува как ще изкара пари, ако ще да е на магистралата, но трябва да носи повече. Изскочи с течащи очи и вървеше ей така, по тънката си блузка срещу студения вятър. Ама нали си бе мъничка и свита, колкото и да бе хубава до тоя ден Лепа Пепа бе имала само един мъж в живота, този дето бе направил децата й и дълговете в къщата им. Така се озова в тоя офис. Оттам попълни сума листи, на които подписваше, че огласяването на каквито и да било неща, случили се по време на кастинга и понататъшно участие ще струват на участника долуподписан 50 000. Тя никога не бе виждала 50 000. От другите подочу, че в най-лошия случай ще им платят 50 лева за деня, ако ги изберат да участват, а на някои, може би, на които харесат представянето, давали по 500 лева. Това бяха огромни пари за нея и тя си представяше колко неща ще вземе да зарадва децата и мъжа си най-сетне. Какво пък – ще си мълчи. И без това нямаше с кой да споделя. Подписа. После изчака малко. Дойдоха и я вкараха в тая стая. Стоеше сума време сама тук.

       Стойчо Муфтата висеше всеки ден в това претъпкано помещение с една надежда – да спечели, да натъпче джобовете си и да има уважението на всички мъже дето го познават и желанието на всички хубави жени дето срещне, и най-сетне – да го знаят всички като Стойчо Чепа, както искаше да му викат и сам си бе измислил и пуснал прякора, ама всички бързо го бяха забравили, и поради вечното му безпаричие и постоянни дългове бе свикнал да живее на аванта и така му лепна „Муфтата”, че сякаш бе собствената му кожа. Зяпаше мониторите и току бъркаше в кутията с цигари на Жеко Нереза и отпиваше от изпросената чаша. В тоя край и в това село се излъчваше едно риалити със залагания на всичко в него. Всеки ден всички мъже пълнеха от зори помещението под спуснатите кепенци. Зяпаха и залагаха. Вкарваха някакви в стая. И им казваха каквото и да правят, да не бъркат само на едно място: „В меда”… И ги оставяха сами. В повечето случаи се случваше, че не издържаха и от едно или друго в главата им, тия вътре бръкваха в забранената дупка и там ръцете им се заключваха и така заклещени с глави наведени и задници навирени оставаха. Отчитаха кой познал – кой спечелил, кой загубил. Тогава трябваше провинените да си платят за прегрешението и пристъпването на забраната. И затова точеха лиги и зяпаха със зинали уста повечето, та дори и най-вехтите дядковци. Вътре влизаха избрани един след друг много юнаци и не правеха нищо лошо на заклещените, освен секс с тях. И ония и колкото и да се опъваха, ставаше още по-забавно и смешно, щото с тия вирнати задници да избягат не можеха. Тук вече беше голямото залагане. Вярно – с голям риск. Потърпевшите бяха питани обикновено след края – кои подред са били най-впечатляващите, най-добрите, най-… Ако не щяха да отговорят – не ги пускаха. И така направо залаганията набъбваха и в края на краищата все някога даваха отговори и ставаха част от играта, а залагащите се въодушевяваха и изживяваха всеки миг до финала, когато потърпевшите правеха своя избор и всъщност казваха числа. И едни печелеха, а други губеха. И после пак с нови и други и така безкрай. Ама имаше и още една привързваща ги опция. Свършеха ли някои парите и искаха ли да изкарат една надница – пишеха се в списъка с юнаците и според тегления жребий отиваха при повикване да ощастливят падналият им се кандидат с вирнат задник. Което си бе чиста далавера за местните играчи – хем пари взимаха, хем секс и известност правеха. Само не знаеше какъв е тоя неговия късмет Стойчо, че винаги като участваше все мъже му се падаха. За разлика от Жеко Нереза, дето все жени му се падаха. И тоя ден пак бяха останали без пари и си бяха пуснали имената в списъка. Тъкмо му викнаха името на Стойчо и той с вирната глава пристъпи, когато подочу как Жеко му подвикна: „Муфта, абе тая я виж я, как е досущ твоята Пепа…” Но Стойчо изобщо не погледна и не му се върза, а докато оня се хилеше, бръкна му в кутията с цигарите, запали една и сложи по една зад двете си уши и усмихнат доволен тръгна да си изкара честно 50-те лева, дето после с кеф щеше да заложи. Излизайки чу, че и на Нереза му извикаха името. После всеки от тях бе в различна посока насочен. А ония от другата страна на мониторите зяпаха ли, зяпаха и залагаха ли, залагаха. Това залагане Стойчо изпусна. Ех, тоя негов късмет! Какъв дебелак пак му се падна!

 

     Лепа Пепа бързаше към вкъщи. Походката и не беше нейната. Едва я слушаха краката. Не знаеше и не искаше да си спомня какво се бе случвало с нея последните часове и дни. Знаеше, че просто е глупава и това си повтаряше. Как можа да направи това? Защо й трябваше да е любопитна и да престъпи забраната и да бърка „в меда”? Защо изобщо бе там? Ама нали все я съветваха да не изпуска, когато й се удаде шанс… Поне й платиха. Не знаеше защо, ама 10 дни не я пуснаха и сега имаше 5000 лева скрити в нея! 5000 лева! Е тоя път дано му затвори устата на Стойчо и да не я тормози за пари повече. Искаше да е невидима. Да не знае никой за нея и за това какво е правила. Влезе тихо, като крадец и се бухна в банята. Първо скри парите, а после пусна водата на душа и струите му се смесиха със сълзите й. Когато излезе от банята, Стойчо цъфна срещу й. „Къде те няма пари да донасяш, сега пък съвсем те няма и децата да гледаш…” – се отърколи под лошия му поглед от още по-лошата накриво свита уста, но в тоя момент на вратата се звънна и потропа и завърши тихо, за да не го чуят: „После ще се разправяме с теб!” И повлече крака към входната врата.

-     Здравей, Муфта! – на вратата ухилен се бе подпрял Жеко Нереза и подаваше кутия с цигари. – Ще запалиш ли?

-          Няма да откажа – Стойчо ухилен бръкна в кутията.

-          Муфта? Да ти кажа… Писна ми да си все карък… Ще ми се най-после да спечелиш, брат! – усмихваше се и го потупваше по рамото Нереза.

-          Лошото е, че нищо нямам. Иначе защо да не заложа на каквото и да било?

-          Я виж каква е Лепа Пепа! Виж каква хубава жена имаш! А ако искаш наистина да си баш комарджия – тури я за залог, ако я изгубиш – ще я взема, ако спечелиш – 5000 лева печелиш и ще счупиш каръка. Без една стотинка може да спечелиш! Голям съм балък, нали? Какво ще кажеш? – смееше се и го гледаше Нереза.

-          Абе, човек? Ти луд ли си? За какво ти е тая жена? Имаш ли 5000? – Стойчо нетърпеливо взе и запали втора цигара.

-          Пробвай да видим дали имам…

-          На какво искаш да се обзаложим? – никой не можеше вече да спре хъса в него.

-          Ами хайде да видим на какво може да имаш най-голям шанс – смееше се Жеко, без да спира. – Да речем се обзаложим, както сме само двамата сега на улицата, на това: мъж или жена ще се покаже първо? Приемаш ли, Муфта?

-          Приемам. Ти какво избираш? – Стойчо бе безкрайно сериозен и погледът му стана напрегнат и нервен, оня поглед на вечно очакващ и безспир губещ комарджия.

-          Аз казвам: жена. Нали си ме знаеш… Ако ще губя – нека е заради жена, ако спечеля – нека е жена. – и смигна – Пък и ти нали все си по мъжете… – И се разсмя колкото му глас държи, гръмовно, та да се чуе из цялото село.

-          Добре. Готово. Приемам! Ако е мъж: 5 хилядарки ми даваш, ако е жена: тръгваш си с Пепа – и вдигнаха и плеснаха ръце. – Сега старт! Почваме… Брои се каквото от този момент се покаже…

-          Почваме. Брои се. – Жеко все по-силно се смееше. – Ама ти наистина по мъжете си падаш… Ха, ха, ха…

-          Не е, каквото си мислиш… Не го слушай, аз ще ти кажа… – вратата се бе отворила и на улицата плахо бе пристъпила обляна в сълзи Лепа Пепа.

-          Абе, луда жена! Пак ми съсипа късмета! За какво говориш и защо изобщо излезе? – беснееше Стойчо. – Сега си затваряй устата и си взимай нещата и тръгваш с Жеко! Той те спечели и то заради теб и твоята глупост! Лошото е, че аз загубих възможността пари да спечеля! Поне спечелих да се отърва от теб! Изчезвай да не те гледам, че ме е яд!

-          Никъде не тръгвам! Тук ще стоя с децата си! – ревеше Пепа неудържимо вече и почти не личеше, че е Лепа.

-          Муфта, на ти цигарите. Аз ще влезна две думи да кажа на Пепа – Жеко леко прихвана Пепа подръка и я вкара през вратата в къщата.

     После притвори вратата и полека отдалечи треперещото телце от входната врата и тихо и каза на ухото:
-     Пепе, дай 5000, дето знам, че някъде тука си скрила и ще оправим нещата.

-          Тия пари знаеш ли какво съм изживяла за тях? Те са за него! За Стойчо са!

-          И аз това викам де – разпъна усмивка Жеко. – Ще му ги дам. За него са.

-          И няма да му кажеш откъде и защо са? Наистина ли? Ти си приятел!

-          Няма, Пепе! Обещавам! Завинаги си остава само между мен и теб!

-          Няма да ме излъжеш? Каквото поискаш ще направя за теб, само не му казвай!

-          Каквото поискам? А ако поискам да си щастлива и усмихната?

-          Ще ти дам парите. Иди му ги дай, но не казвай откъде и защо са. Моля те!

     После дребничката фигурка на Лепа Пепа потъна в къщата. Жеко Нереза пое дъх и нещо в него сякаш потрепери. „Тая жена наистина е прекрасна!” – си каза и докато втори път дъх си поеме, тя го доближи и му бутна банкнотите. Преди да отвори външната врата ръката с парите потъна в джоба му и единственият знак за това бе широко разлялата му се усмивка. А отвън го чакаше Стойчо. И изглеждаше сякаш ще каже нещо съдбовно и бе открил най-малко земното притегляне в този миг. Нетърпението се изля от устата насреща:

-          Нерез, какво ще кажеш за още една игра? Последна? – очите на Муфтата подскачаха в очакване и безпокойство.

-          Имаш право на втори шанс, Стойчо – усмихваше се безспир Жеко.

-          Ще ми дадеш ли парите, ако спечеля? – Муфтата палеше поредна нервна цигара.

-          Стойчо, жена ти я спечелих вече. Но не иска да тръгва с мен. Тя си иска децата и къщата, иска да си ги отгледа и да е поне малко щастлива…

-          Жена ми я прие като залог срещу 5000 и спечели. Ти тая сума предложи. Ей, така като съм без пари закъсвал и ми е идвало отвътре за 50 да я заложа, ама ти си балък. 5000! Имаш ли тези 5000?

-          Ето ги – Нереза извади банкнотите и ги показа в шепата си.

-          Съгласен ли си? На каквото искаш ще играя и каквото искаш ще направя за парите! – втренчен в тях промълви Стойчо.

-          Добре. А ти съгласен ли си? – в упор го погледна Жеко.

-          Да. На всичко.

-          Добре. Ето на какво играем. Аз казвам, че не можеш да си тръгнеш и да оставиш децата и жена си. Ако позная: взимам си 5000. Ако обаче ме обориш и си тръгнеш и никога не се върнеш: тези 5000 са твои и ти ги давам, до момента, в който не си сдържиш думата. Приемаш ли?

-          Приемам – тихо, но убедено изпусна въздишка Стойчо.

-          Е? Какво ще правим? – очите на Нереза изпитателно се присвиха над усмивката.

-          Ще си тръгна.

-          Веднага ли?

-          Веднага!

-          Парите са твои! – Жеко сложи парите в шепата и извади и прибави и една неотворена кутия цигари от джоба си. – За по път!

      Стойчо се усмихна вътрешно. Поне няма да е тук като жена му трябваше да връща заемите, нямаше да е тук като израстат и пораснат и нуждите на децата му. Може би щеше да спечели много пари и да се върне и да си я вземе обратно с децата, а може би не. Може би щеше да си намери по-млада и по-хубава. Или като направи милионите да отиде още по-далеч. Та защо не и чак в Лас Вегас… Но първо щеше да пусне за „Евромилион”, после щеше да стигне до Монако и там в казиното на Монте Карло да залага умно и късметът най-после да го понесе… Нямаше да спре, докато не спечели всичко. Ето, вече почна. 5000! Погледна жената, която в тоя миг излезе от вратата. Това бе неговата жена. Дето от този миг вече не бе негова. Но хубавичка си беше. Някак сега му се видя много по-хубава. Даже някой оня ден каза, че прилича на една от телевизията, ама не е бил прав. Бе много по-хубава от всичките, дето ги показват по телевизията!

     После обърна гръб и закрачи бързо, за да изчезне и стигне по-бързо до шума и залаганията в Монте Карло. „Ей, тоя Нерез много глупав! Да даде ей така 5000! Това бяха най-лесно спечелените пари!”

Tweet