Tweet

Още съкровища

Автор: Димитър Шопов » Назад към всички фейлетони

 

 

„…но какво нещо е прогреса – това с диканя* лани нямаше да го бъде…”

                                                                                       

Хорска приказка

 

През 1984 г., е намерено златно тракийско съкровище от една комбайна по време на вършитба. Машината, извадила имането от недрата на земята, го повредила със сламотръсите си, понеже го пресяла и изплюла в готови бали. Радостта по абсурдното разкритие се помрачила с безследното му изчезване на следващия ден, но открито в същия дух години по-късно, в ашрама** Свати Рандеманахпанасвати в южния индийски щат Квадрама. Как е попаднало там?

Благодарение на здрав археологически нюх, поколение по-късно отново наши момчета намират не само изчезналото съкровище, ами и много други /б.а.: все български/, както и купища статуи на божества, които според очевидци още мърдали. Истински политически скандал се разигра, след като екип от 7 джипа на BAN успя да проникне в пет от шестте подземни тайни трезора на ашрама.

Според предварителни прогнози то се оценява поне на външния дълг на Гърция, но тъй като южната ни съседка няма да го върне – въпросът за стойността на съкровището остава загадка. Богатството е толкова голямо, че преброяването му, би отнело няколко човешки живота, причина за което е никой досега да не се наеме да го направи. Не е тайна, че в момента района се охранява от три кордона иманяри. Местната власт е поела пълна пасивност, и разчита богатството да се опази от кордоните, докато се изтребят. Така то ще се съхрани още дълги години непокътнато, имайки предвид лошите им взаимоотношения, обещават археолози.

Индийската версия за съкровището според видни историци е, че то е плод на 10 поколения жители в ашрама. Опашки от поклонници се стичали от цялата страна с принос от злато, тамян, смирна, аналгин хинин. Само и единствено с вяра индийският народ осъзнал, че ще се спаси от експлоатацията и тежките данъци упражнявани от тогавашните управници в Британска Индия.

На въпроса: „какво прави това злато тука, какъв е този ашрам? Уединение няма, гуру няма… това е срам!” – садхутата*** смирено отговаряли, че сме самоуки в духовния си път, че тук на земята подслон намираме само в душата, а относно златото – просто не можели да отказват на хората.

В момента се води оживен дебат какво да се прави с разкритото за втори път съкровище. Експерти от Юнеско твърдят, че ако се върне на българите, то пак щяло да изчезне – така, че засега нека остане в ашрама, или в краен случай завръщането му по нашите земи, евентуално може да се състои в близкото бъдеще – нали уж според демографската статистика българите щели да се притопят като нация до 2050 г. – тогава по-може. Засега съкровището е под владението на наследниците на кралското индийско семейство с арменски корени, като имането по всяка вероятност ще остане негова собственост, защото от българите отърване няма.

 

*Диканя – примитивен режещ апарат наподобяващ дървена шейна, която се тегли от животни по хармана. Животните се управляват от седнал на диканята човек, тъй щото с теглото си той подобрявал действието ѝ. Диканята е предшественик на комбайната – машина създадена с цел да съкрати труда и загубите от зърно, т.е. сламотръсите, ситата, превяването и очистването на зърното от плевели да се регулират така, че да остане жито и за хляб – не само за водка.

**ашрам – база за духовно търсене в Индия

***Садху – странстващи монаси изцяло отдадени на четвъртата и последна цел на живота на индуистите – да преживеят избавяне и освобождаване от цикъла на смъртта и прераждането, чрез размиване на чертите на реалността в свещенната река с непрестанно третитане и търкане на лекето породило чувството за „аз“  без препарати, докато не изчезне

 

Народни предания

Строежът на последния лъч на софийското метро доведе до заличаването на нови факти от хилядолетната история на града. Стенописите на две разкрити базилики за жалост са разсечени от прокарания водопровод и увредени от стария колектор на кабели още през 50-те години на миналия век. От древната римска провинция днес са ни останали само руини от крепост. Тя датира от време на време. В скалите под нея има тайни проходи изсечени от човешка ръка, за които се носи преданието за заровено съкровище на местен владетел – автократор Левент. Говори се, че той го заграбил от държавната хазна и укрил в лабиринта под крепоста толкова успешно, че се изгубил завинаги и там прекарал макар в самотна тъмнина, но все пак в охолство цял живот. Дали автократор Левент се е разтворил във въздуха, или е починал от естествена смърт на 20 години край Сердика, остава мистерия. Към изхода от лабиринта се излизало нагоре и само наляво. А пътя, за нагоре минавал отдолу. Вместо мощи и залежи от съкровища, там днес има пункт за старо желязо.

Но не в Сердика, а някъде високо в Балкана е истината. Там е и Хайдушката воденица. Проходът и пътят се пазели от крепостен пункт с бариера, избеляла с времето. Предание говори, че тук била лятната резиденция на един там и няква друга, и че мястото било самодивско. Именно тук се криели хайдутите, кога бягали от потеря, и прекарвали цяла зима в разгул със самодивите. Така за отрицателно време /б.а.: забележете – за едно поколение/ превърнали гората в бардак. Във воденицата мелели карти, под големи камъни в реката криели среброто, а златните жълтици в гнездата на орлите да ги пазят и мътят високо в скалите.

Малко по нататък на устието на р. Дунав се намира и Сапъкският дол. Предание говори, че през турско оттук минавал пътят за Одрин. По него се карала прословутата турска баклава и пощата. По тези места върлували пиратите – Ченкет войвода, Кара Кольо и Сеид Бабаит – местни рибари от селото, които проверявали често пощата, а за ориенталски десерти умирали, и между другото правили обири в местността Даракмая. По това време турците застроили балкана с конаци. Пиратите отвърнали, като вдигнали ханове с бойни кули по черноморското крайбрежие, а в малките му заливчета чакали в бойна готовност китоловни каравели. Османлиите се видяли в чудо и предложили мир и локум – пиратите признавали само войната, а с другото си облизали пръстите. Нищо не било в състояние да разбие корсарите. Тогава на помощ на империята в упадък, дошла гиздава Мара – прочута с хубоста си мома на времето. Никой не се решавал да поиска ръкатa ѝ  – „толкова хубава жена е само за беля” говорили мъжете, но именно тя се превърнала в събирателен образ на жена и майка на всичките пиратски деца. Така вече задомени /б.а.: с вързани ръце/ пиратите били победени и пуснали котва /б.а.:и корем/.

Заживяли задружно като едно голямо семейство – за разлика от хипитата, които не успяха през 70-те.

 

 Легенди

Други два археологически обекта у нас имат реален шанс да бъдат обявени като част от световното историческо и културно наследство.

Скалната базалтова пързалка – античен комплекс и перла на летуващите древни богове, както и пещера “Закачалката”, за която се носи легенда, че била общата съблекалня за богове и богини. Те нямали срам – не познавали още човека. На дрехите гледали като на накити. В пещерата, закачали на сталагмити своите плащове целите извезани от елфическо злато, докато хващали тен излегнати чисто голи на скалите. Изложени още тогава под UV лъчите на слънцето се поливали обилно с биволско мляко, докато един ден дрехите им безследно изчезнали – и не е тайна, че били откраднати от местно овчарче по време на едно слънчево затъмнение, поради което в античността боговете се изобразявали голи.

Легенда разказва и за Римската баня, или както я наричат местните хора – Легена, че варварите през 5в. обсадили банята, ала не се решили да я превземат. Оттеглили се. Но една пиянска нощ запалили рогата на голямо стадо кози и от равнината ги подкарали към крепостта. Римляните били изненадани от огромната войска, нощното нападение, и най-вече от зловещото, жално блеене на козите – нямали време за киснене – хвърлили си един бърз душ за последно, забравили кранчето на минералните извори и дезертирали аварийно през сифона с кой каквото намери – бъчви, греди, бидета. Последния запушил сифона с една статуя на Аполон, и образували коварен капан. Римляните още тогава познавали отлично канализацията /б.а.: ами нали те са я измислили/, която се оттичала в Адриатическо море някъде при Драва и се възползвали умело от нея. Така по обратни води те спасили кожата си. Но да се върнем пред крепостните стени на банята, където на съмване през една фуга се подала първата водна струя. Постепенно цялата крепост зацвърчала красиво – същински фонтан. Тази приказна картина се сменила с друга по-внушителна. Стените на банята поддали, водата шурнала. Минерално цунами ударило узорпаторите, метнало ги на гребена си и отнесло цялото племе барабар с козите транзитно пред други стени – тези на Рим. Изпреварвайки римляните попътно, варварите не само открили рафтинга*, ами изтрезняли и забравили за вендетата. Същото това племе години по-късно опустошава Рим само с присъствие.

 

*екстремно изживяване на ръба на вълната

 

Tweet