Tweet

ГЪЛЪБЪТ

Автор: Полина Радославова » Назад към всички фейлетони

           Седя на терасата с кафе в ръката, замечтан… Мисля и пресмятам, правя планове… Всички тези мисли са породени от факта, че съм безработен… И от схема на схема, минава цяла сутрин. Имам някакво мизерно интервю, още обмислям дали да отида, докато в този сюблимен момент, някъде отгоре, сякаш свише, ми се спусна знак. Поглеждам рамото си, поглеждам нагоре… Към покрива. А там с някаква ирония и хитър поглед седи Той. Седи и ме гледа право в очите. Гълъбът.  Грозен, едноок, гълъб, с бяло петно на гърба. Осъзнавайки, че тази гад ме е нацвъкала, седя раздвоен между погнуса и самодоволство. Чувството, че някъде ще ми излезне късмета ме обзема. Това събити щеше да промени хода на историята, на моята история. Изведнъж забелязах, че всъщност гълъбът не ме е нацвъкал, а си е снесъл яйце върху мен…  Може би е на още по- голям късмет. Седя  горд  от факта, че е избрал именно мен, но трябва да тръгвам за интервюто. На излизане от вкъщи реших да оправдая очакванията на съдбата и да пусна фиш за тотото. С последните си пари. Естествено комбинацията от числа е крайно специфична…След като се качих в колата и потеглих към интервюто, неусетно започнах да обмислям варианти за това как и за какво бих изхарчил “печалбата”. Унесен в мечти, кракът ми започна да настъпва газта и малката потрошена кола, се понесе с величествените 70 – 80 километра през прашният път. И така, до като с периферното си зрение, не видях светлоотразителна жилетка с фуражка. За секунди се върнах в реалноста и в последствие спрях на 200 – 300 метра от жилетката. В огледалото, в далечината се виждаше ниска трътлеста фигура да приближава. Ръцете ми започнаха да се потят. Вече знаех какво ще се случи. След няколко минути, едно грозновато, червендалесто  лице се надвеси над прозореца и ми поиска документите. Естествено, намекна, че имаме проблем, който трябва да бъде разрешен. Подадох документите. Алчното око на закона ме гледаше презрително изпод фуражката.  Взех си документите и поради липсата на пари мушнах фиша си между тях. Подадох ги отново.  Положението се подобряваше, видях блясък в очите на  катаджията. Така или иначе вероятността да ми излезнат числата беше едно на милион в най – добрия случай. С отработено движение, служителя взе фиша, погледна ме с отвращение,  стисна го в дебелата си потна длан,  и мърморейки си нещо започна да се отдалечава.

Прибарх се… Седнах на дивана и  драмата  продължи. Пуснах си телевизора и даваха

тегленето на числата от тотото. Това сигурно беше някаква много, много лоша карма.  Гледах и недоумявах, защо на мен ми се случва точно това. Това бяха моите числа. Излезнаха. В умът ми се заформи нещо като буря. Множество черни облаци блокираха съзнанието ми. Започна да ми избива ледено студена пот. Кръвното ми се качи, пулса ми се ускори, а вената на челото ми изпъкна. В ушите си чувах ужасно бумтене. Придобих демонично изражение. Очите ми се изцъклиха – това беше прединфарктно състояние. Изведнъж проблясна светлина в мрака. Ами ако алчният катаджия не е взел фиша и го е захвърлил ?  Ами да, за какво ще му е на служител на закона фиш за тотото?  Развълнуван, набързо потеглих към мястото на злочестата среща. Карах бясно, отново. Умът ми бе замъглен. Стигнах. Това беше мястото. Безкрайно поле край пътя с един единствен храст, нямаше как да го сбъркам. Набих спирачки, слезнах и затърсих из канавката. Гледах с присвити очи и с треперещи ръце повдигах всяко парче хартия, което намирах. Търсех безценното. В цялото това безумие, някъде из поизсъхналата трева зад храста видях нещо.  Малко и бяло, сгънато на четири. Краката ми изтръпнаха. Протегнах ръцете си към него. Почти го докоснах. Когато видях поредната изненада. Неприятна. Една голяма кафява купчина. Винаги съм си мислел, че нещата не могат да станат по- зле. Е,  можеше. Явно фишът ми с близо три милиона печалба беше послужил за тоалетна хартия на някого изпаднал в много, много голяма нужда. Стоях на ръба на отчаянието, гледах и не вярвах. Кафявият фиш потрепваше леко от вечерния, прохладен ветрец, на фона на залязващото лятно слънце. Тогава усетих хлад. Побиха ме ледено студени тръпки. Усетих злокобно присъствие. Студен поглед. Помислих, че има вероятност да ми правят скрита камера…

На храста, край пътя беше кацнал гълъбът. Същият гълъб, който стана причина за всичко това. Познах го. Без едно око, с бяло петно на гърба и куц. Същински урод. Гледаше ме с едното си око, така сякаш съм най- лошият човек на света. Все едно съм най – големият му враг. Сякаш съм си заслужил всичко това. Идеше ми да го оскубя и сготвя, но беше крайно отвратителен.

Може би бях сторил някакво много голямо зло в миналото, към някого, който сега се е преродил в гълъб… И ми го връща. Не знам и никога няма да разбера.

 

Tweet