Tweet

Чоки

Автор: Боряна Върбанова » Назад към всички фейлетони

            Мануела вървеше уморено по прашния път, влачейки натежалите си крайници по нагорещения от слънцето паваж. След изтощителната дванайсетчасова работна смяна в заведението, единственото нещо, което искаше в момента, бе да се отдаде на дълга почивка. Но у дома я очакваха цял куп домакински задължения и малкото й десетгодишно братче. След смъртта на родителите им, тя се бе превърнала едновременно в негова майка, баща и най-близкият човек, от когото да търси утеха и внимание. А това бе прекалено голямо бреме за едно осемнайсетгодишно момиче.

Тя заобиколи през една тиха уличка, успоредна на централната. Днес се навършваше година от автомобилната катастрофата, отнела живота на родителите й. Целият й подреден свят бе рухнал само за секунди, в онзи жесток момент, в който полицаите им съобщиха ужасната новина. Болезнените спомени от онази нощ нахлуха неканени в съзнанието й. Тя вървеше бавно, унесена в собствените си мъчителни мисли, когато пред погледа й се появи малка тухлена постройка. За разлика от високите и лъскави здания наоколо, необичайният антикварен магазин носеше в себе си духа на отдавна отминала епоха. Старовремският му стил доста й допадна.

Вратите на магазинчето бяха гостоприемно отворени в очакване на потенциални клиенти. Заинтригувана, тя се приближи до входа. Това, което разпали любопитство й, бе надписът на входната врата, гласящ „МАГАЗИН ЗА МЕЧТИ”. Какво ли пък трябваше да означава това?

Мануела реши да влезе и да направи един бърз оглед. Тя прекрачи неуверено прага и се почувства като Алиса в страната на чудесата. Наоколо се носеше прелестното ухание на лавандула и мента. Този мирис й напомни за парфюма на майка й. Обширното помещение бе затрупано от старинни предмети и всякакви джунджурии. Обожаваше такива антикварни магазинчета, които те пренасяха в екзотичното минало като някаква машина на времето.

И тогава погледът й попадна върху огромната оранжева клетка в дъното на помещението. Вътре, с човка, свряна под едното му крило, спеше най–красивата птица, която бе виждала някога. Тя се приближи и затаи дъх. Разпозна синята окраска на хиацинтовия АРА. Перата му бяха великолепни – лъскави и блестящи. Винаги си бе мечтала да има у дома един такъв великолепен папагал. Не можеше да отлепи очи от него.

- Превъзходен е, нали? Кава се Чоки.

Гласът зад нея я накара да подскочи. Стресната, тя рязко се извърна, като за малко не прекатури клетката. Собственичката на магазина искрено се засмя от реакцията на момичето.

- Съжалявам. Нямах намерение да те уплаша. За папагала ли идваш?

Мануела не разбра въпроса на непознатата, чиито топли, кафяви очи я наблюдаваха с любопитство.

- Аз… такова… Просто видях магазина ви и реших да разгледам.

- Как се казваш, малката?

- Мануела.

- Мануела… – повтори замислено жената, сякаш се опитваше да си спомни нещо. Тогава на лицето й изгря приятелска усмивка и притеснението на момичето постепенно започна да изчезва. Мануела не бе срещала досега по–приятна и харизматична личност, към която веднага да изпита симпатия.

- Аз съм Маргарита. Радвам се да се запознаем. Знаеш ли, че днес е денят на Свети Емануил? Твоето име означава „Бог е с нас” и има еврейски произход.

Мануела наблюдаваше странната непозната и се опитваше да я разгадае, както правеше, когато четеше книга, чийто замисъл й убягваше. Имаше нещо магнетично в начина, по който тя изричаше думите. В гласа й долавяше нотка на майчинска закрила и топлина. Очите на продавачката също я изучаваха.

- Днес очаквах една клиентка, която трябваше да вземе Чоки – продължи тя. – Но очевидно тя няма да се появи, което ме поставя в много неловка ситуация. Търсех човек като теб, който познава добре неговата природа, за да му осигури хубав дом и добър начин на живот. Ти, изглежда, разбираш от птици и ми хрумна една идея… Дали не би искала да го вземеш със себе си?

Момичето усети как челюстта й увисва от удивление. Тя знаеше, че един такъв папагал е много скъп и едва ли ще може да си го позволи. Сякаш прочела мислите й, жената каза:

- Ще получиш Чоки напълно безплатно. Приеми го като подарък за именния ден. Единственото, което искам в замяна, е да ми обещаеш, че ще се грижиш добре за него. Той е много специален папагал и се нуждае от добри стопани.

Маргарита усети колебанието на момичето. Тя не можеше да контролира емоциите, които веднага се изписваха на лицето й.

- Когато шансът почука на твоята врата, трябва да му отвориш и да се възползваш от него. Без да се замисляш. Защото такава възможност се случва само веднъж в живота на човек и ако я изпуснеш, после може да съжаляваш. Разбираш ли?

Мануела гледаше тази загадъчна жена, която бе готова да изпълни най–съкровената й мечта, без да иска нищо в замяна. Почувства се отново като малко момиченце, застанало срамежливо пред дядо Коледа в очакване на своя подарък.

- Аз… не знам какво да кажа. Би било страхотно.

- Можеш просто да ми благодариш.

- Благодаря!

Маргарита й подаде клетката.

- Не забравяй да се грижиш добре за Чоки и той ще ти отвърне със същото. Все още е млад и своенравен, досаден бърборко, който повтаря едни и същи думички. Но ако се вслушаш в това, което иска да ти каже, може само да спечелиш! Той е много специален папагал!

Докато момичето излизаше от магазина, балансирайки с клетката в ръце, Маргарита я гледаше замислено. Беше доволна. В тъмните й очи гореше непознат пламък.

***

            Една вечер, когато Мануела се прибра от работа, Мартин я посрещна ентусиазирано още на вратата.

- Како, како, имам новина.

Тя изпъшка с досада.

- Днес, докато се мъчех да си напиша домашното по математика, Чоки отново започна да изговаря едни и същи числа. Не спираше да кряска, въпреки заповедите ми да млъкне. И тогава изведнъж ми хрумна. Как не се бях сетил досега? Записах числата на един лист и заедно със съседката отидохме до тото пункта да пусна фиш със същите цифри.

Мартин пъхна един фиш в ръката на сестра си, върху който бяха задраскани следните числа: 15. 23. 45. 38. 6. 11.

- Тази вечер е тегленето. Залагам си главата, че Чоки ще ни донесе късмет.

Мануела изсумтя и хвърли чантата си на земята. Това беше поредната безумна идея на брат й.

- Харчиш си джобните за глупости!

Но ентусиазмът му беше толкова заразителен, че два часа по–късно двамата се озоваха пред телевизора в нервно очакване тегленето да започне. Струваше й се, че рекламите продължават повече от необходимото. Най-накрая настъпи очакваният час и на екрана се появи сферата, пълна с номерирани бели топчета.

- Добър вечер, уважаеми зрители. Започва разбъркването на числата шест от четиредесет и две. Първото изтеглено число е петнадесет.

Съвпадение!” – скептично си помисли Мануела, поглеждайки към фиша в ръцете на Мартин.

- Следва двадесет и три.

Пулсът й леко се ускори.

- Четиредесет и пет.

Помисли си, че не е чула правилно. „Три от шест! Не е възможно!

Топчетата се въртяха като бесни в сферата и едно след друго изскачаха от вихрушката, докато водещата обявяваше номерата.

- Тридесет и осем.

Мануела се ококори. Мартин не можеше да стои мирен от безпокойство и постоянно се местеше от единия край на дивана до другия.

- Следващото изтеглено число е… -  тя чуваше как сърцето й блъска бясно в гърдите, а кръвта в главата й циркулираше, бумтеше и се вълнуваше като неспокоен водопад, който се изсипва на талази. – Номер шест.

- Како, ще спечелим! Предчуствам го, остава ни само още едно число – изпищя малкият й брат и пискливият му глас още повече я изнерви.

Въртеше й се свят. Страхуваше, че ще припадне от вълнение. Имаше усещането, че останалите числа се бъркат в проклетата сфера цяла вечност. Най–накрая безличният глас на водещата сложи край на сякаш безкрайното и болезнено чакане.

- Последното изтеглено число за тази вечер е … – пауза…

Чакаха да чуят присъдата на водещата. Времето спря, стаята се завъртя пред очите на децата.

- Последното изтеглено число, уважаеми зрители, е единадесет. На печелившите– честито!

Мартин нададе победоносен вик. Мануела грабна фиша от ръцете му и се вторачи невярващо в числата.

            15. 23. 45. 38. 6. 11.

Боже Господи, спечелихме! Богати сме!

Някой трябваше да я ощипе, за да повярва, че не сънува.

***

            От малкия антикварен магазин нямаше и следа. Сякаш се беше изпарил във въздуха, все едно никога не е съществувал. Като мираж в пустинята, като смътен спомен за някакъв хубав сън.

Мануела се беше върнала, за да говори с продавачката, да потърси някакво логично обяснение на странните и необясними събития, които й се случиха. Все още не можеше да повярва, че спечелиха джакпота, благодарение на един необикновен папагал. С помощта на парите щеше да подреди живота си и да се върне в училище.        Чувстваше се като главен герой от вълшебна приказка.

Беше разочарована, че няма да намери отговорите на въпросите, които я вълнуваха. Тя се обърна и несигурно си тръгна. У дома я чакаха малкият й брат Мартин и един нов член на семейството на име Чоки.

Ако бе истина, че всеки човек си има ангел-хранител, то в онзи горещ следобед тя бе срещнала своя.

 

 

Tweet