Tweet

600 херца гностицизъм

Автор: Никола Николов » Назад към всички фейлетони

Исус не можеше да се съсредоточи. Умът му бе още в лекцията по солипсизъм, беше си водил стриктно бележки два часа и половина и следеше темата с жив интерес. Само да не беше онзи досадник Буда от трети ред до колоната, който не стига, че през цялото време шумолеше с обелки от вафли, все вдигаше ръка и настояваше, че съзнанието и външният свят произхождат взаимно едно от друго и са еднакво непостоянни.

- Номер 12 262. Билет номер 12 262. – обяви дикторът. – Широкоекранен, 42-инчов плазмен телевизор печели… В залата ли е талон номер 12 262?

Исус дочу нечленоразделно мучене от дясната си страна и хвърли поглед през рамо. От дъното на помещението се надигаше триметрово, възлесто тяло с подобна на дървесна кора, груба кожа, струпеи, сълзящи с бистра и със сигурност високотоксична течност и огромна глава, която постоянно се клатушкаще наляво-надясно, сякаш беше закрепена на жироскоп. Месестите му устни разкриха четири реда остри като на влечуго зъби и ревът се повтори, този път по-силно.

- Господин Хувава, пазителят на Вавилонския лес, моля заповядайте на сцената. Нека ръкопляскаме на щастливия печеливш – 64 хил. цвята, опция за опресняване на картината, честота 600 херца. – четеше от листчето си конферансието. Исус загледа как чудовището се затътри към подиума, но после настана дребна неразбория с попълването на документите. Оказа се, че печелившият фигурира в официалния регистър под името Хумбаба, от древен акадски в гръцки превод, през руски. Опитният водещ бързо се справи с объркването и прехвърли административните въпроси към двамата си асистенти. Исус обаче отново бе загубил интерес.

Съвместим ли е солипсизмът с вярата в единствен създател, когато отрича съществуването на друго съзнание, освен собственото? Би могло, би могло – ако приемем, че творецът на вселената действа несъзнателно и животът е просто възприемането на делата му от страна на единствената личност. Исус се изкуши да си извади бележника и да си отбележи аргумента, когато името „Мохамед” жилна ушите му.

Брадатият вече вървеше по пътеката към сцената, а самодоволната му усмивка лъщеше по-силно от видимо непрания от месеци кафтан от долнопробно жарсе. Исус го лъхна миризма на овнешко, но може само да си я въобразяваше. С Мохамед се познаваха още от детската градина, беше в долната група и все му крадеше рисунките и скулпторките от глина, за да ги представи за свои. Е, нямаше право да му се сърди. Едно, че не му беше в стила и второ, самият той го беше правил нееднократно. Само питайте онова персийче с женското име – Зара, Зоро, Златка или както там беше.

Докато тънеше в детски спомени, Брадатия си взе микровъновата печка (750 вата, вместимост – 25 литра, покритие – инокс) и се оттегли. Исус нямаше как да не се усмихне, като си я представи само след седмица, омазана с овча лой и парченца ориз. Модерната техника не приляга всекиму.

- А сега, време е за голямата награда в новогодишната лотария. – конферансието направи излишна пауза, неловко си поправи маншета на дясното крило и продължи по-тихо, сякаш стреснат от собствения си ентусиазъм. – Този цикъл призът е особено атрактивен – хилядолетен монотеистичен култ с милиони последователи, гностичен кодекс, мистични разклонения, собствен апокатастасис и есхатологичен завършек. И печелившият билет е… номер седемдесет и седем. Моля, притежателят му да заповяда при мен.

Исус  бавно изплува от дебрите на солипсизма и нерешително посегна към вътрешния си джоб. Не го беше очаквал, участваше просто така, по навик, защото всички го правят. Бяха десетки хиляди, какъв е шансът… Напипа листчето и го измъкна, двете седмици щяха да го ослепят. Изправи се в притихналата зала. Почувства се неловко, сякаш беше гол. Усети неистова тежест в раменете си и се поприведе. Стотици очи го следяха с интерес, завист, а някои с нескрита омраза. Бавно тръгна по пътеката между редовете, стори му се истинско изпитание, особено след като аплодисментите избухнаха.

Отърси се от временното вцепенение чак вечерта, когато седеше на скромната масичка в дома си и гледаше блестящия плик с наградата. Едва сега започна да го възприема реално. „Това е прекрасно, просто чудесно”, помисли си. „Нали винаги това съм искал.” Почти успя да се усмихне. Но продължаваше да го гложде едно неприятно предчувствие, а и странният сърбеж, който се появи по дланите и ходилата му… Сигурно не означаваше нищо.

Tweet