Tweet

Краят на играта

Автор: Марта Радева » Назад към всички фейлетони

Снимка: Василена Радева

Всичко започна по времето, когато ми нахлузиха златна халка на безименния пръст и ме направиха безименен. И безгласен. Нямах още и двайсет и пет, а ме чакаше сватба, жената вече с корем като диня, тъстът ме гледа подозрително, тъщата нещо натяква; нашите, нали си знаят стоката – мълчат си и си гледат надолу. Пратиха ме дърва да поръчвам, а преспите до колене. Студ. Декември, рано се мръква. Треперя и даже си чувам горките зъби как тихичко потракват. И изведнъж гледам насреща си светло павилионче с новогодишна украса (тогава още не се празнуваше Коледа). Краката ми сами ме понесоха натам, а топличкото вътре сякаш ми гушна сърцето. Докато се усетя, вече попълвах фишовете, които премръзналите ми пръсти бяха поели от ръцете на усмихнатата жена зад тезгяха… До “Топливо” така и не стигнах. Но ми се размина без скандал: една от комбинациите (фишът беше от тото 1) ми донесе десятка и спечелих 111 лева. Бяха доста пари за онова време – повече от заплатата на един все още недипломиран висшист! Услади ми се и оттогава не пропусках нито седмица без фиш. Преди. Сега вече всяка вечер се отбивам в Еврофутбол. Е, пред жена си, разбира се, отричам, а и на съвестта ми особено не тежи – къде не отиват по два-три лева на ден.

Вярно е, че оная първа голяма печалба си остана и последна, но поне парите  понякога си връщам. Пък и въпросът не е само в парите! Без надежда как се живее?! В началото си водех цели тетрадки със статистики и изчисления и само като ги погледнех, ми се стопляше сърцето. Прибирах се от работа, хапвах набързо и до полунощ сравнявах, пресмятах, предвиждах. После с тия тетрадки жена ми разпали печката, но сега, с компютъра, е по-лесно (и безопасно) – има си специални програми… Ама друго ми тежеше! Доскоро…

Връщам се оная вечер вкъщи и още неразсъблечен се лепвам на компа и си пускам програмата Еurofootball. вg, резултати наживо. Компютърът е в дъното на всекидневната, седя с гръб към стаята. Отдясно ми е телевизорът, пускам го и него на NOVA sport. Англия – Висша лига. Евъртън и Челси играят, засега според прогнозата ми. Идилия! Отзад камината ми грее гърба, от кухнята се носи приятен аромат на нещо печено, в хладилника имам биричка от предния ден… Забравям като нищо и цупортенето на шефа, и интригите на колегите в офиса, и свидливия банкомат, дето вместо пари ми пусна съобщение, че наличната сума е недостатъчна да ми изпълни искането…

Ама не случайно са казали хората, че рай на Земята няма! Скоро жената излезе от кухнята и се разфуча с една прахосмукачка наоколо. Вдигам си  краката, за да мине мокета под тях, щом като тъй се е разчевръстила по никое време. А тя ми се изпречва пред екрана и ми пъха маркуча с четката в ръцете. Дъщерите щели да идват, а тя била още доникъде с готвенето. А за подаръци бил ли съм помислил въобще? Е как?! Отвърнах й невинно, че и на двете съм взел фишове от тотото, а тя така се разгорещи, че грабна маркуча от ръцете ми, притисна ме в ъгъла между компютъра и телевизора и дълго и напоително ми обясняваше какво мисли за мен, като при това се мъчеше да надвика бръмченето на прахосмукачката. И тогава нечестивите довяха тъщата от долния етаж. Вместо да ми се притече на помощ срещу 100-килограмовата си дъщеря, тя се включи в дуета с поредица от реторични въпроси. Какво съм бил направил за семейството си за тия 25 години? Проиграл съм  възможността да имаме къща, ами сме живеели в нейната; проиграл съм колата, та сме карали с децата колелета; проиграл съм апартаментите на дъщерите ни, та живеели на квартира; проиграл съм живота си; проиграл съм късмета на семейството си, проиграл съм и нейния живот, ега ти късмета, дъщеря й точно на мене да налети!… В това време на вратата застанаха нашите две дъщери – хубави като капки според баба си. Под изрусените кичури и очните линии на нито на едната от не видях съчувствие. Но не мълниите в гримираните им очи ми изпепелиха сърцето, а голът, който Евертън вкара на Челси и с това съсипа окончателно светлите ми предколедни надежди…

Половин час по-късно вървях сред неизринатите преспи по притъмнелите градски улици. В джоба ми се гонеха само левчетата, които бях приготвил за коледната баница, а ме бяха пратили да платя тока, че иначе щели да го спрат. В центъра опитах още веднъж да умилостивя оня банкомат, но той си остана все така непреклонен. Заобиколих по улиците и минах покрай няколкото познати букмейкърски пункта. Измежду коледната украса по витрините се виждаше как на малките масички вътре зъзнеха в якетата си слабовати мъже на различна възраст. Когато отблизо срещнех трескавите им очи, винаги ме пронизваше странното усещане, че надзъртам в огледало… Но сега ми изглеждаха далечни и чужди. Не разбрах кога съм излязъл от последната уличка на квартал Запад.

Вече не усещах краката си, нито различавах нещо  сред искрящата еднообразна белота, знаех само, че не бива да спирам. Внезапно чух ситни тихи стъпки след себе си. Черно помиярче с издължени тъжни очички  ме настигна и предано тръгна до мене. Не помня колко време сме вървели така под облещената горе огромна луна, когато изведнъж то се затича стремително напред. Последвах го и тогава забелязах светлия павилион насреща, сякаш сред снежното нищо. Забързах трескаво напред, а светлото убежище сякаш също се забърза, напред и нагоре. Затичах така, че замръзналите ми безчувствени крака се отлепиха от земята и мракът ме притисна от всички страни. С усилие се изтръгнах от прегръдката му и се вмъкнах в светлината на едва открехнатата врата на павилиончето някъде горе. Вътре беше топличко и усмихната млада жена с чертите на Мадоната протягаше към мене снопче с фишове. Взех ги и се насочих към една от масичките. А там различих жена си, с тънковейното й младо тяло от първата ни среща, със срамежливата усмивка, която през последвалите 25 години рядко разделяше възмутено слепените й устни. Двете ни момиченца до нея, сега пет-шестгодишни, с радостно благоговение срещнаха очите ми и ми намигнаха съучастнически.

Но на средата на малката кръгла масичка ме очакваше най-голямата изненада: някогашните ми тетрадки със сметките и прогнозите за мачовете, цели-целенички,  сякаш ме заслепиха със златната светлина на Късмета, за който бях живял. Играта беше свършила.

Tweet