Tweet

Господин Шефът

Автор: Христина Маджарова » Назад към всички фейлетони

 У-у-у, студ! За щастие дяволското ми препускане из софийските улици е почти към края си-светещият надпис на казино „Барон“ вече ме приветства. С огромно усилие отварям тежката врата, озовавайки се в тесен коридор. Стълби. Слизам надолу(точно както се бяхме уговорили), старая се да следвам стриктно инструкциите на г-н Шефът на казиното. А, ето го и него-не особено висок, пълен, с телосложение на бивш борец и с не особено умно излъчване.

Поглежда изпитателно. С цялата суровост и строгост на и без това намръщеното си изражение. Мрачен е, мрачен… И  изглежда недоспал. Или препил. Или и двете. Във всеки случай успявам да преценя, че определено не е в особено добро разположение на духа(ей, колко мъдро ви описах този нацупен спортно облечен господин-почти като изкусен разказвач).

-Ти ли си Анелия?-личи си, че е директен и никак не си пада по излишните приказки и любезности.

-Анита.-отвръщам с усмивка, отбелязвайки си наум, че би било удачно поне да се бе запознал с най-основната информация за мен от автобиографията(истинско модерно CV-по европейски образец), която предварително бях изпратила. Както и да е, грешката автоматично му бе простена в момента, в който заговори отново(веднъж сгрешил името ми, явно помнеше други подробности):

-На двадесет години. От Студентски град.

-Да.-изречено с увереност(понякога се изумявам от себе си-започвам да звуча твърдо, някак авторитетно дори).

-В Студентски град ли си родена?-въпрос, зададен с насмешка, която не успявам да доловя точно в този момент. Е, тук определно ме закопа.

-В Елхово, но живея в Студентски.-тихо отвръщам, наблягайки с особена интонация на глагола „живея“.

-Аха. Ясно.-прокашля се шумно и продължава-Учудвам се колко хубави момиченца се раждат в тази наша провинция, брей!

Мълчание, нарушавано единствено от едрите капки дъжд, барабанящи по съвсем малкия прозорец с решетки, напомнящи подозрително много за средностатистически български арест. Мелодията, носеща се от дъжда навън, ме подсеща за ужасния ноемврийски студ и виелицата, успяла порядъчно да развали хубавичките къдрици, които приготвих с толкова старание специално за интервюто. Очевидно събеседникът ми(и, дай Боже-бъдещ работодател) никак  не е от най-приказливите(а и нали вес пак порядъчно е препил). Механично изважда от джоба си кутия цигари и си запалва една, без дори да си помисли да ми предложи. Не, че пуша, но просто така-безпричинно, от любезност, проявявайки куртоазия. Но какво ли се учудвам-едва ли един собственик на софийско казино е наясно с  това сложно понятие. Възможно е човечецът дори да не е чувал тази дума(или пък да си мисли, че тя произхожда от един друг сложен термин-„куртизанка“, с който господинът безспорно е запознат). Знам ли…

Усещам погледа му-проучващ, леко безразличен или по-скоро надменен(като на всички шефове, гледащи отвисоко своя персонал). След като си дръпва няколко пъти от цигарата,  явно придобива известна словоохотливост:

-Опит на подобна позиция?

Опит ли? Едва на 20 съм(дори ненавършени, но ей така, за авторитет, дискретно преувеличих с няколко месеца и без това крехката си възраст) и единственият ми опит с карти е свързан с едни измислени момичешки гледанки в училище. Също и със сантасето(само ако занете колко съм добра на сантасе, просто ми върви). Опитвам се да мисля бързо какво точно да отговоря и- както обикновено се случва в такива напечени ситуации-най-чистосърдечно си признавам:

-Не, но в обявата пишеше, че…

-Знам.-без никакъв такт ме прекъсва бъдещият ми работодател и дори не успявам да довърша(за щастие) извинителното си изречение.

Отново мълчание. Колко обезкуражаващо ми действат тези паузи-сякаш изгубвам представа за времето. Поглеждам към часовника си, който всъщност… просто липсва. И светкавично ме връхлита мисълта, че вероятно се е изгубил някъде из градския транспорт. Няма начин, при цялото това нелепо препускане сигурно се е изхлузил в метрото.Можеше и да е по-зле(опитвам се да се самоуспокоя, завиждайки тайно на намерилия го късметлия, като същевременно си давам вид на приятно погълната от обстановката в казиното). Обзема ме странното усещане, че съм попаднала в бърлогата на хищник, блажено потънал в сладък зимен сън. И отново усещам погледа на бъдещия ми шеф върху себе си. Не забравям да благодаря мислено(разбира се) на безпогрешната си интуиция, която не ми позволи да облека някоя рокличка(а и само това ми липсваше-в този вълчи студ навън безспорно бих представлявала чудесна потенциална жертва за всяка настинка).

-Хубаво тяло. Хубаво лице. Приятно излъчване, като на нимфетка.

Ама как не го е срам! Да ме обсъжда на глас! Пред самата мен! Възмутена до дъното на душата си(по-скоро до корените на къдравата си коса), демонстративно се обръщам към изхода, решила, че с бляскавата ми кариера на крупие в елитно столично казино е безвъзвратно приключено.

-Чакай, чакай! Къде тръгна?-попита ме господинът, придавайки на дрезгавия си глас възможно най-мазната интонация.

-Ами… нямам място тук. А и опитът.

-Пиленцето се притеснява за опита. Спокойно, миличка, никой не се е родил научен.-почти успявам да повярвам колко добронамерен е всъщност, когато нагло и невъзмутимо добавя-Най-срамежливите и неопитни момичета се превръщат в най-добрите ни компаньонки.

Компаньонки ли? Моля? „Казино обявява кастинг за момичета на късмета“-как ви звучи? Точно това бе текстът на обявата, на която съвсем случайно се натъкнах, обнадеждена, че притежавам уникалния шанс да се реализирам като крупие(дори вече ясно си представях как ще изглеждам в униформата си). Но явно шефът(продължавам да си го наричам така, понеже така и не научих името му) си ме представяше по съвсем различен начин(и определено без униформа). В мига, в който се изпълвам със смелост да напусна бърлогата на хищника(интуицията ми отново е безпогрешна-без да подозирам, се озовавам в частната територия на един истински софийски хищник), срещу мен, сякаш от нищото, изниква силует на мъж, ужасно приличащ на собственика на казиното-спортно облечен, с леко простовато и нагло изражение, с празен поглед. Плешив. Везвъзвратно изгубил значителна част от космената покривка на топчестата си глава.

-Как е?-измърморва(и той е леко попрекалил с алкохола, сигурна съм). Само след секунда, напълно достатъчна, за да ме проучи с дребните си сиви очички, се обръща с лукава усмивчица към шефа:

-Пич, тази ли е?

-Да.

-Сладка е. Като момиченце.-усмихва се отново(още по-широко), разкривайки леко пожълтелите си зъби.-Цената й?

-300. В евро.

-Дадено.

„300. В евро.“-точно тези думи отекват в обърканата ми глава, докато се опитвам да изкача по възможно най-бързия начин стълбите, водещи към изхода. Казино „Барон“, казино „Барон“, казино „Барон“.

Ау, токчето ми… свършено е с него! Проклинайки комбинацията от зверско бързане, високи обувки и стълби, продължавам да се изкачвам, отдалечавайки се от хищниците.

Такси, такси! Страхотно! Дишам учестено, усещам капките вода, стичащи се от дрехите ми(ах, този дъжд!) и се усмихвам на шофьора.

-Към Студентски град.-отвръщам на въпросителния му поглед, леко празен, но безспорно добродушен, и като съвсем порядъчна студентка по право  потеглям към един порочен квартал, отдалечавайки се от едно още по-порочно място. За миг се питам дали и аз съм порочна. Не, едва ли. Но шефът със сигурност бе препил. И другият също. Безспорно. Усмихвам се отново, докато неоновите букви на казино „Барон“ закачливо ми намигат, бавно потъвайки в бледата ноемврийска мъгла.

 

Tweet