Tweet

Късметът е занимание самотно

Автор: Пламен Александров – Air Flame » Назад към всички фейлетони

    Всичко започна от оная вечер, когато не отидох във „Файтона”. Жената, дето уж познавах, харесвах и обичах изведнъж със сменен външен вид ми заяви, че е поканена на купон и да не я чакам. Така де, ама на мен каже ли ми някой нещо – направо ме тегли обратното. Не само я чаках, ами излязох в средата на шосето. Е, не минаха и 10 часа и някъде преди светло гледам срещу мен две коли с дълги фарове. Спират на 30 метра и те ме виждат, а аз тях – не. Изскача оная ми ти фурия и бързайки ми каза, че не може повече да стои и спи в тоя коптор, дето бил предоставения от мен семеен уют и след миг изхвърча с целия си гардероб и всичко ценно според нея и каза, че отива да плува в щастие и разбие рулетката на живота: разбрала, че джакпота ще и падне след тази вечер и картите, които и казали, че стиска в ръцете си и вида и бил залог за това.

Не е хубаво да останеш без любима на никаква възраст, ама на моята ми се стори направо сгромолясващо. Знаех, че ще ме обхване 100 години самота и отчуждение. Поне не трябва да се обезбирявам си казах и отидох с два сака по 20 да гледаме мач с приятел пред телевизора.

-          Нема да се плашиш, джингиби! – Дай сега да видим програмата… – и се втренчи в нещо дето после разбрах, че било фиш за мачове.

-          Я сложи за мен тия… – нещо изведнъж така ме напъна отвътре и извадих всичките си пари. – Тия трите отбора ги обичам и няма да ме издънят. Напиши това за мен.

Брей, докато изтрезнея на другия ден и ми звъни:
-     Ей, какво направи бе? Ти ме разби! Идвай да си взимаш печалбата и да черпиш!

Да. Изпихме я. И сложих други нови. Докато се събудя в таксито, което ме караше към къщи и телефона ми ме стресна:
-    Човек! Ти си трепач! Изби рибата! Отново разби всички! Идвай!
И пак, ама в още по-огромно количество и мащаби: празнуване, дай, дай, дай…
Тук нашият, на третото ми залагане реши, та се полакоми и ми вика:
-    Дай и аз да залагам заедно с теб. Ти си късметлия, аз пък ще те науча да залагаме не на 3, а на 9-10 и повече, че то под 5-6 не си струва, а колкото повече и коефициент расте и толкова повече… – и речено сторено,… ама не… То не, а ние упорити. И така две години и на третата нашият ми вика – Карък като тебе не съм виждал! Никога повече няма да залагам с теб. – Е, до там бе. Изчезна. Аз бях продал всичко и имах само една раница на гърба, полупразна и една стара шапка. Обърнах шапката на обратно и закрачих сам в нощта. Утрото ме свари някъде по пътя и докато главата ми бе отнесена от красотата на заревото, то като шамар ме разбуди някакво болезнено свиване на стомаха ми, последвано от непогрешима миризма на баница. Тръгнах по тънката нишка на топлото ухание и не щеш ли се оказах на някакво кръстовище. Някакъв огромен джип и след него две лимузини и още един джип за завършек едва не ме отнесоха от платното, но колкото и бързо да профучаха, то успях да зърна как ухилен двестакилограмовец изхвърли през прозореца банкнота от пет лева с думите:
„Хайде по пари да ни върви и днес сделките и всичко да мине по вода…”
Може би не съвсем всичко чух, но някак си така се нареди в главата ми. А поглеждайки надолу, видях, че освен полепен с прах от до сами мен преминалите возила, до вехтата ми обувка и протрития крачол се притискаше изхвърлената петарка. Бях сам по това време на кръстовището и късмета явно се усмихваше само на мен. Така леко и небрежно петолевката се оказа в шепата ми, а краката ми бяха твърде уморени да тичам и настигам джиповете и лимузините, а и коя уважаваща себе си четириколесна машина ще допусне гладник като мен да я стигне, та реши някак си сам мозъка ми без мое участие, да се съсредоточи върху миризмата на баниците. Не зная дали е бил прав Павлов за кучето, но аз за още пет-шест крачки бях насъбрал слюнка повече, отколкото мога да преглътна, а даряването на тоя материал не е модно по тия краища. И тогава съзрях двата отворени, лепнати един за друг павилиона. Единият бе за баници и закуски. Другият – за мечти и надежди. Брей! Дилема! Кое по-напред с пет лева? А стомаха дилема нямаше. Той беше избрал. Но тези дето мислят само със стомасите не стигат по-далеч от масите. А аз бях човек скитник. Та не знам откъде в мен здрав разум, сигурно съм пипнал нещо по пътя и съм се заразил, та изведнъж ми светна някаква крушка в тъмата на празната глава и даже бръмчащата там муха бе изненадана и се строполи или кацна – не знам, но настъпи нечувана тишина и изплува едно решение – изречение. Диверсификация на риска. За да не рискувам да умра от глад или слюноудавяне, то реших за една идеална част да взема баници, а за другата – да направя инвестиция в тото фиш. И някак си за първи път от много време ме осени усмивка. И вяра. Вяра, ама не като оная с голямото хубаво дупе, на която в края на краищата се оказа, че вяра не можеш да имаш, а истинска простичка, някак като полъх прохладен. И… Пуснах числата… Като излязох от дюкянчето за мечти и надежди с вяра и усмивка, вдигнах глава и ръка и докоснах надписа ТОТО и после погалих числото, написано след думата джакпот на вратата. Миг след това прекрачих вратата съседна и спазарих да дам двата лева и нещо остатък, да изхвърля боклука, премета и измия пред портата и в замяна да получа три банички, коя от коя по-хубави и по-вкусни: едната с праз, другата със спанак, а третата – класика – просто със сирене уж, ама с извара направена май. Даже след цялата свършена работа ми казва баничарката мазно да мина и утре, че с тиква ще има. Иде ми да я разцелувам направо, щото баница с тиква най-много обичам. Не, че на друга се мръщя. Ама човек нали трябва да има нещо любимо. Та три деня все се около баниците увъртам и не щеш ли вечерта след третия ден ми излязоха моите числа. Е, няма да ви лъжа… Купих всичките тави с баници за три месеца напред. Местните и минаващи оттук люде безспир отиваха като на музей с опашка до ТОТО-то, да видят къде се е джакпотът паднал, а после намазваха пръсти в безплатната баница, почерпка от мен. Е, имаше хора, дето в обратен ред се редяха и хапваха първо, но не може пък всички да бъдат еднакви. А и колко хора не бяха яли от едни други години. Сега се стискаха само и брояха стотинки. Аз всеки ден по един плик взимах баница с тиква, хвърлях пет лева на кръстовището и отивах да лежа и гледам патките на гьола. Интересно. И патките обичаха като хората да ги черпя с баница. Може би пък да сме по-близки с тях, отколкото си мислим? И като се почна оттогава… Каквото пуснех, където и да участвах – бум – при мен веднага печалбата идва. И аз веднага отивам още повече баници да платя и поръчам. Хората почнаха на талази да идват. Кой да се отърка, кой да си направи снимка с мен. Някои ме за числа питат. Други по фейсбук профили с приятелство с мен се хвалят. Хем съм сам, хем накъдето погледна покрай мен все някой залепен. Започнаха да не ми дават ни в казино, ни в бинго, ни в лотария да участвам. Дори в ТОТО-то вече не ме гледаха вече като добре дошъл. И сложих раницата и по пътя, по пътя, та в следващия град. Ама се бях научил като поука от първите пъти и двете-трите празни години никога да не съм с някой заедно, а сам да съм във всичко и навсякъде. Печелех безспирно, а според някои пишещи и много. Ако дори акции закупех, то за няколко месеца ставаха на 300%. Продавах ги. Други купувах. След продажбата цените им падаха. И всички шушукаха покрай мен: Царя… Всъщност, ако трябва да съм съвсем точен, казваха ми повечето БАНИЦАРЯ. Което не звучеше никак лошо, даже мисля – мъничко поне вкусно. По някое време дори толкова пари събрах, че успях с тях да поръчам на всеки от тия милиони, дето тук са останали, да направят и доставят по една баница с късмет вътре пет лева. Е, имаше хора, дето след това се скъсаха да ме съдят къде ли не, че са си изяли късмета, ама това не бе мое дело. Така продължи достатъчно дълго и аз просто поддържах кръговрата и колкото идваха, толкова давах, колкото и големи да бяха станали сумите. Единствено като се заглеждах при бръснене виждах, как ставам все по-стар и все по-сам. Бяха минали години. Късметът е занимание самотно си казвах и с тъжна усмивка раздавах. А после будувах в тъмното. Сам. И тогава един ден поисках да оставя другиму вярата. Та дори и надеждата. И късмета дори. За да срещна нея. Да срещна любовта поне един път истинска. Така стигнах до тоя мост. После хвърлих вярата, надеждата и късмета от него връз един голям камион и брезента му с плющене ги отнесе на юг. Усмихнат и празен си тръгнах към вкъщи, И не щеш ли: чудо! Тя се появи изневиделица отнейде! Каза: „Ще бъда с теб завинаги!” После мина един тираж, минаха два. Седмица, месец, после месец след месец… Дали беше минала половин година или малко отгоре и дойде и ми каза: „Аз бях дотук. Глупава бях, когато ти казах, че ми харесваш и ще бъда с теб. Мисля да продължа напред без теб.” Гледах зяпнал с невярващ и празен поглед, дъх, глава и уста. Помислих си: „Това беше най-краткото „завинаги” на тази планета.” Сложих раницата на гърба си и продължих напред по пътя. А някои чух да казват, че като минал камиона на юг, от него се отърколил от друсането наполовина късметът в Перник, а другата половина изпаднала в Бобошево… Не знам. Слухове разни. Ама какво ли пък знам аз за късмета? Завъртам рулетка… Брей! Я гледай! Тръгвам си преди да спре да се върти… Нямам време за всичко отначало. Някакво момиче ме хваща за ръката: „Току що спечелихте всичко! Вие на 0 заложихте и 0 се падна!” Усмивката, очите, устните, косите… всичко блестеше и бе чисто злато. „Знаете ли, ако Вас спечеля и сега си тръгнете с мен е единственото „всичко”, което някога някъде мога да спечеля. Останалото е Ваше.” Тя се усмихна и както само по приказките и филмите става ме хвана подръка и излезе с мен. После, докато вървяхме склони глава на рамото ми. Знаех, че най-голямата печалба е в ръцете ми. Но не знаех, че няколко тъмни сенки излязоха от кола зад нас и тръгнаха по стъпките ни. Може би следващия път съвсем скоро мен щяха да ме хвърлят от моста. Чух покашляне и стъпки зад мен:
„Господине!” Обърнах се. Четирима младока стояха усмихнати и подаваха кошници като за пикник напред към мен. Едната бе пълна с цветя… Другата бе пълна с плодове…
Третата бе пълна с най-изтънчени напитки… „От казиното за Вас! Чест е Царят, най-добрият в игрите на късмета да ни е удостоил с визитата си! Това е дар за Вас! Благодаря!” Каза последният и остави пред мен и последната кошница… „Ще позволите ли да се щракнем с Вас за късмет?” После всички се скупчиха за миг. Щракнаха телефончета и също тъй бързо изчезнаха. А от последната кошница се носеше аромат на всякакви вълшебства, соленки, сладки и… баница… До мен имаше такава красива усмивка сякаш предлагаща целувка… Като павилионче за надежда и щастие…

 

 

 

Tweet